Жозе Моуриньо – дефанзивен треньор или въпрос на адаптация ?

mr3002 / Shutterstock.com

В кариерата си Жозе Моуриньо е сменил доста отбори. Феновете на противниковите тимовечесто го обвиняват в това че е футболен номад и гони слава, но не може да се отрече едно – както и да гледаме треньорската му история, никой не може да оспори успехите му.

Името на Жозе Моуриньо нашумя за пръв път, след като успя да спечели титлата в Примейра лига и Купата на УЕФА през 2003 г., а впоследствие завоюва нова титла и трофея в Шампионската лига през 2004 г. с отбора на Порто. През този период акцентът в играта на отбора падаше върху борбеността в средата на терена и пресирането на съперника.  Целта на тази тактика е да накара противниковите играчи или да загубят топката или да подават дълги, лесни за овладяване пасове.

Полузащитниците затрудняват противника, а останалото е работа на нападателите. С този подход той спечели най-престижния трофей в Европа. Нещо повече – през двете години начело с Моу Порто е бил най-резултатният отбор в Португалската лига.

През 2004 Роман Абрамович привлече португалеца в Челси. Специалистът донесе титлата на „Стамфорд Бридж“ след 50 години чакане и добави Купата на Лигата като десерт. Титлата в страната бе спечелена с рекорден брой точки, преди да завоюва нов трофей във Висшата лига през следващата кампания.

В първия сезон в Англия отборът на Моу отбеляза 4 гола срещу 6 различни съперника, в 9 двубоя. В края на кампанията Челси бе нанизал цели 72 гола. При завръщането си в клуба през сезон 2014/2015 португалецът отново спечели шампионата на страната.

Междувременно Моуриньо бе треньор на италианския Интер, с който спечели титлата на Италия през 2009 г., а впоследствие направи отборът първия италиански тим печелил требъл, спечелвайки Купата на Италия, титлата в Серия А и Шампионската лига през 2010 г.

Логично следващата стъпка в кариерата на португалеца бе Реал Мадрид. В Испания той успя да прекъсне доминацията на Барселона, след като във втория си сезона начело успя да спечели Примера Дивизион. „Неговият“ Реал Мадрид бележеше средно по над 108 попадения на сезон, задминавайки най-добрия отбор на Барселона за всички времена в 2 от трите сезона, в които бе начело. Във втората година начело на Кралския клуб Моуриньо постави рекорд от 121 отбелязани гола в шампионата, който не е подобрен и до този момент.

Сега Жозе Моуриньо е начело на Манчестър Юнайтед. В дебютния си сезон начело тимът му завърши на 6-то място, но спечели Купата на Лигата и трофея в Лига Европа, което даде право на тима да участва в Шампионската лига. Наблюдателите, които се фокусират върху цифрите биха забелязали, че Юнайтед не е особено резултатен, но статистиката сочи също, че отборът на Червените дяволи е създал повече положения за гол и само липсата на късмет и неумението в нападение не са позволили на тима да е по резултатен.

Подробен анализ на работата на португалеца ще покаже, че той има афинитет към защитната игра, но чрез нея той гради стабилността на отбора си. Обичайно той оформя първо защитата, после халфовата  линия и накрая атаката на отбора си. До момента тази тактика дава резултат. Да наречем Моуриньо „защитаващ се треньор“ обаче ще бъде несправедливо – все пак трофеите спечелени от португалеца показват, че той не е треньор, който единствено чака да бъде атакуван.

Невъзможно е отборът воден от даден треньор да бъде винаги доминиращ. В престоите си в Челси например Моуриньо налагаше компактна игра със смесица от здрава защита и вихрена атака. В Реал Мадрид стилът бе подчертано атакуващ, с желязна халфова линия, която умело разиграва топката. В Интер подходът бе по дефанзивен, но това се налагаше до голяма степен от стилът на целия шампионат и играчите с които разполага. Манчестър Юнайтед на Жозе Моуриньо е смесица от всички стилове, който се нагажда спрямо противника.

Една от силните страни на португалеца е способността да анализира противниците си. често, давайки си сметка, че противника е поставен под по-голямо напрежение, нуждаейки се от победа, той прибягва до защитна тактика, която внася допълнително напрежение у съперника. При това положение отборът му получава предимство при контраатака. Подобен род тактика не го превръща в дефанзивен треньор, а просто погазва неговата прагматичност.